Пътника забрави за своя път,

реката излезе от коритото си свято...

Птиците отлетяха сами - ятото го нямаше.

Очите не виждаха, въпреки че гледаха...

Истината беше заровена дълбоко...

дълбоко в спомена,

а той - отровен от очакаване.

Стариците ги нямаше по улиците.

Децата пораснаха за секунди...

Хората? Хората не говореха.

Хората ги нямаше...

Сега е ерата на вълците.

И кротко аз стоях - 

взирах се във водопада от светлини,

където моите очи не виждаха нищо,

освен блясъка на самотата...

Но още има луни

и слънца зад всяка тъма,

но още има сълзи,

които  могат да родят красота.

И птиците някой ден ще се съберат

и няма да бягат от студа.

А Югът ще е навсякъде -

там, където е звукът на смеха...