Самотата май ме убива,

но пък защо да съм сред хора,

след като всеки сърцето ми разбива?

Нещо май съм унила,

гледам към душата си гнила

и събирам парче по парче

остатъка от моето сърце..

Търся утеха..

Къде отидоха щастливите дни?

Какво ме разгроми?

Поемам тежко въздух,

затварям очи

и пред мен отново си ти -

малкото дете - пеещо и игриво.

Но всичко вече е толкова мъгливо..

Детското в себе си искам да побирам,

но уви - парченца от душата си пак събирам.

С тиха усмивка впивам сълзите си аз

и всичко зад себе си оставям в този час.

Самотата вече не ме убива,

даже тя толкова много ме разбира,

дори когато всичко красиво в мен умира.