Осъзнатост
Самотата май ме убива,
но пък защо да съм сред хора,
след като всеки сърцето ми разбива?
Нещо май съм унила,
гледам към душата си гнила
и събирам парче по парче
остатъка от моето сърце..
Търся утеха..
Къде отидоха щастливите дни?
Какво ме разгроми?
Поемам тежко въздух,
затварям очи
и пред мен отново си ти -
малкото дете - пеещо и игриво.
Но всичко вече е толкова мъгливо..
Детското в себе си искам да побирам,
но уви - парченца от душата си пак събирам.
С тиха усмивка впивам сълзите си аз
и всичко зад себе си оставям в този час.
Самотата вече не ме убива,
даже тя толкова много ме разбира,
дори когато всичко красиво в мен умира.
© Теодора Компанска All rights reserved.
