А моето „нищо” понякога скиташе,

предрешено беше във смях и любов…

За днеска и утре тъй рядко се питаше -

защо, щом откриваше в теб своя зов?

И същото „нищо” понякога светеше -

с очи по-безкрайни от звезден покров,

безмълвно, оплетено пламенно гледаше,

безименно шепнейки думи с любов…

Така те обичаше „нищото” каменно,

така те наричаше с думи от пламъци…

За щастие, преди време то беше измамено

и днес вече „нещото” обитава твоите замъци!