От Умиращ Лешояд

Железните плетеници върху ми бяха твърде ниски;

Слушал съм истории от някои стари, далечни роднини,

Неродени във плен, но загубили далеч повече от мене,

За техните блянове и несъществуващите ми спомени;

Исках да видя цели пейзажи, удавени в змии и слонова кост;

Опърлени в жарката мараня баобаби - живите палати;

Талази от гнута, давещи се в стихийните потоци на Нил,

Изгаряни от гладните очи на километрични, люспести изчадия

Изригващите от лазура на океана огромни бели акули;

Сенките, които изсъхнало дърво хвърля над пясъците;

Нежеланите предвестници на мразовитите нощи,

Чиито дихания са както Сцила е за моряците...

Да бъда прилепен към облаците, да вкуся мусоните,

Да издърпам слънцето над Сахара и пустинните диваци;

Да псувам песоглавците в жълтите савани, често дебнещи ме,

Да събудя с крясък онези лентяи с гривите;

Глътка живот от водопадите на маймунските гори,

Където дърветата си шепнат спомени от зората на човека;

Залъци от блюдо детско, да съм поличба върху сламените покриви;

Да се оглеждам в кристали, оформени от светкавици;

Да съм пътник над необятни солници и минарета;

Да видя опустошението от езерни изригвания;

В покоя ми ако ще да бъда пронизан от стрела,

Само да не умирах далеч от дома си!

Но само видения са това от гъбните миризми на мухъла,

В последните будни дни, изплетени в зимната клетка;

Желая ни пир от газела, ни полет със събратята си -

А да не тровят лъва с въшлясалите ми пера и кости.