От Умиращ Лешояд
Железните плетеници върху ми бяха твърде ниски;
Слушал съм истории от някои стари, далечни роднини,
Неродени във плен, но загубили далеч повече от мене,
За техните блянове и несъществуващите ми спомени;
Исках да видя цели пейзажи, удавени в змии и слонова кост;
Опърлени в жарката мараня баобаби - живите палати;
Талази от гнута, давещи се в стихийните потоци на Нил,
Изгаряни от гладните очи на километрични, люспести изчадия
Изригващите от лазура на океана огромни бели акули;
Сенките, които изсъхнало дърво хвърля над пясъците;
Нежеланите предвестници на мразовитите нощи,
Чиито дихания са както Сцила е за моряците...
Да бъда прилепен към облаците, да вкуся мусоните,
Да издърпам слънцето над Сахара и пустинните диваци;
Да псувам песоглавците в жълтите савани, често дебнещи ме,
Да събудя с крясък онези лентяи с гривите;
Глътка живот от водопадите на маймунските гори,
Където дърветата си шепнат спомени от зората на човека;
Залъци от блюдо детско, да съм поличба върху сламените покриви;
Да се оглеждам в кристали, оформени от светкавици;
Да съм пътник над необятни солници и минарета;
Да видя опустошението от езерни изригвания;
В покоя ми ако ще да бъда пронизан от стрела,
Само да не умирах далеч от дома си!
Но само видения са това от гъбните миризми на мухъла,
В последните будни дни, изплетени в зимната клетка;
Желая ни пир от газела, ни полет със събратята си -
А да не тровят лъва с въшлясалите ми пера и кости.
© Божко Все права защищены