Отивай си лято!
На юг още с първото ято
отлитай по-бързо от младост.
Изпращам те с огнено-бялата радост
на първия сняг през есенен ден.
Суетата ти алчна изтлява във мен
и на сън ясно виждам своите ръце –
чертаят гроб и в него няма сърце,
а заровени там черно и бяло море
бучат си тайно: кой ще умре
и не ще те с усмивка дочака
пременен на перона на влака
поне
като тъжен спомен довято –
отивай си лято!
Но от греховете ми не се предаваш
и всяка тежка клетва ми прощаваш,
гордо и вечно като първо причастие,
по твоите готови рецепти за щастие:
ме обличаш в леки, ефирни одежди
и с парфюм от невинни лъжи и напразни надежди
ме водиш с кривите стъпки по дървени скари
до тесните нули с по двама-трима другари,
а после завъртат се старите пътища
и наяве живея в небивали сънища
изтъкани от тънки, прозрачни презрамки
и шапки от хиляди розови сламки
върху главите на красиви, руси момичета –
деца с разделени на две змийски езичета:
-Та ти почти не си млад! –
шептят ми – Нито богат!
В най-дълбокото блато,
отивай си лято!
Иди си със старото, бялото слънце
ожени го за слаба и млада луна
и нека звездите им бъдат деца,
защото отдавна са мъртви –
едно сърце, усещането за море и лято.
***
Аз ще те обичам, но през зимата.
Прахът в студената ти урна
ще пазя тайно в сърцето си
като морски пясък във обувката.
По-тъжно от вино на помен прелято,
отивай си лято!
© Ангел Георгиев Todos los derechos reservados