Отивай си, лято!

Отивай си лято!

На юг още с първото ято

отлитай по-бързо от  младост.

Изпращам те с огнено-бялата радост

на първия сняг през есенен ден.

Суетата ти алчна изтлява във мен

и на сън ясно виждам своите ръце –

чертаят гроб и в него няма сърце,

а заровени там черно и бяло море

бучат си тайно: кой ще умре

и не ще те с усмивка дочака

пременен на перона на влака

поне

като тъжен спомен довято –

отивай си лято!

Но от греховете ми не се предаваш

и всяка тежка клетва ми прощаваш,

гордо и вечно като първо причастие,

по  твоите готови рецепти за щастие:

ме обличаш в леки, ефирни одежди

и с парфюм от невинни лъжи и напразни надежди

ме водиш с кривите стъпки по дървени скари

до тесните нули с по двама-трима другари,

а после завъртат се старите  пътища

и наяве живея в небивали сънища

изтъкани от тънки, прозрачни презрамки

и шапки от хиляди розови сламки

върху главите на красиви, руси момичета –

деца с разделени на две змийски езичета:

-Та ти почти не си млад! –

шептят ми – Нито богат!

В най-дълбокото блато,

отивай си лято!

Иди си със старото, бялото слънце

ожени го за слаба и млада луна

и нека звездите им бъдат деца,

защото отдавна са мъртви –

едно сърце, усещането за море и лято.

        ***

Аз ще те обичам, но през зимата.

Прахът в студената ти урна

ще пазя тайно в сърцето си

като морски пясък във обувката.

По-тъжно от вино на помен прелято,

отивай си лято!