Отрова

Имам ли право на влюбване?

Мълчиш недвусмислено. А защо ли?

Цигарата изсмуква сетна капка дим,

а място много имаш в дробовете.

Защото този дим отрови само моите...

И този път дори не обещаваш да се върнеш.

Изтрити ленти- пътният паваж

не казва накъде да тръгнеш.

И сляпа улица посочва, че стоя зад нея...

Поредна глътка топъл дим,

а тялото ми да поеме още няма място.

Цигарата угасна, но огънят във мене пари.

И ти я стъпка с лъскавата си обувка...

Угасна и жарта във мене.

Треперещо дърво се моли

есента да се забави.

Но тя не чака,

не се договаря за секунди време

и не ще да чува никакви молби.

Звън! Звънецът изпищя.

Времето за свиждане приключи.

Дата за поредна среща вече няма.

Целувам те по бузата и вече зная -

последната целувка аз отдавам.

Започвам да се уча да отказвам

и цигарите, и тебе...

Защото тялото ми няма място

да бъде домакин на гостени отровни...