Венеция... Аз бях на карнавала.

Последна нощ... Утихнал е градът.

Защо ли идва време за раздяла?

А утро е... И сякаш нямам път.

"Не тръгвай!" казвам, ала тя отплава

с една гондола. Тъжно е сега.

Под маската лицето ѝ остава,

за "Сбогом" леко маха ми с ръка.

Поглъща образа далечината.

Макар и светъл, изгревът мълчи.

Жена загадъчна и непозната

с усмивка ме плени и с две очи.

Сред музика и танци, под звездите,

о, десет нощи, чудни, ред по ред

политах аз в омая на мечтите,

целувах устни сладки като мед.

И всяка нощ бе с нова рокля тя,

и с нова маска, няма как, уви.

Но винаги по роклите цветя

разцъфваха в зелените треви.

Прикриващо гласа си все менеше,

и все звучеше ми със топлина.

Паролата на двамата ни беше

по неин избор - "Лунна светлина".

"Не тръгвай!" казах, ала тя отплава

с една гондола. Тъжно е сега.

Прекрасно бе и как да го забравя?

Останах сам и влюбен на брега.