Пазиш ли ме?

Пазя те
В някое свито кътче
на голямото си сърце.
В кутията със спомени.
С онзи поглед, който
ме пронизваше онази вечер.
Пазя те в раните си.
Със синината на лявата ръка.
С прегръдките, целувките
и всички подарени моменти,
които сега са спомени и ме болят.
Със сълзите си от нощите,
в които не можех да мигна.
С усмивката си, когато
се сещах за теб.
Със салфетката, която
откраднах от теб,
под носа ти, но просто
снежният човек ми хареса.
Със снежинките, които
ти подарявах наум.
С многобройните си сънища,
защото ти никога не сънуваш.
С всяка песен, която свързвам
или знам от теб.
С всичката любов
и с цялата омраза,
които пазя само за себе си.
Ти не знаеш.
Ти не трябва да знаеш.
Пазя те като
моето най-голямо
"какво ако".
Като ябълката на раздора,
разделяща ума и сърцето ми.
С дългите среднощни разговори,
часовете прекарани на телефона
или на сантиметри от теб,
но рядко по-близо.
С многото неизказани думи,
които говоря наум,но никога,
никога не позволявам да чуеш.
С чашите вино, парещо уиски и дим.
О, да.Тогава говоря по-лесно.
И пак, пак премълчавам токова много.
Навярно и ти.
Винаги бягаш от разговорите.
Вече не зная, пазиш ли ме?
Обичаш, но никога само мене.
Специална, но никога единствена.
Неосъзнат и объркан.
И винаги съм виновна.И ти също.
Но не си тръгваме.
Не пускаш.Не искам да те пусна.
Пазим се.
Всъщност, някъде в цялото си сърце.
Но докога така? Докога?