Реших, че искам нещо да ти кажа,

затуй поседнах тук и ти написах стих.

Не знам защо, но искам ти да знаеш,

че от тогава тъй се промених,

че със годините детето в мен порасна

и във живота справям се сама.

Отлитнаха лета две тъй прекрасни

и станах аз „за женене мома“!

В мечти и детски приказки не вярвам

тъй, както вярвах някога преди

и розовите очила не слагам,

да скриват те горещите сълзи,

които по лице се тихо спускат,

родени в болката на две очи -

като коне по стръмен хълм препускат,

за да умрат без спомен, без следи...

И не превързвам вече бойни рани,

не тичам вън със сини колене,

защото мъките ми, мили, са събрани

в разбиваното сто пъти сърце!

Не виждам веч‘ магията в дъгата,

ах, колко тъжно, обич, е това!

Загубих тръпката от слънчевото лято,

не виждам приказката бяла във снега!

Изчезна смисълът да вярвам, че в сърцата

таи се даже малко доброта,

откакто тръгна си, при мен е самотата

и като сянка дебне ме в нощта!

А колко исках аз да съм голяма,

красива, горда, истинска жена,

любим да имам, със когото двама

да се изправяме дори срещу света!

Но той къде е, колко да го чакам?

Ще дойде ли най-сетне принцът мой...

Ще го намеря ли сама във мрака...

И някъде дали ме търси той?!

Дали за мен готов е да премине

през планини, реки, гори,

дали по пътя си ще се разминем...

Или пък моят принц... това си ти?!