В петък ми е светло синьо,

леко, свежо и рутинно.

Ето ден последен вече,

седмицата май изтече.

Влизам сутрин с бодра крачка,

срещам нашата чистачка.

Със добрутро поздравявам,

към бюрото се отправям.

Вече девет е, добре,

време за едно кафе.

В обстановката спокойна

взимам дозата си тройна.

Кротко пийвам течността

и се радвам на мира,

който в офиса царува.

Всичко живо се преструва,

че работи, а пасува.

Хич не ги интересува,

че на масата пред тях

чакат документи пак.

В нета новини четат,

разни сайтове следят.

Ала ето, пръв клиент

идва, иска асистент.

Помощ май ще му е нужна,

казва и ме гледа тъжно.

Че не знае как

нещо да попълни пак.

Листа вземам най-вежливо,

обяснявам търпеливо.

Тук адреса напишете,

тука име попълнете

Тука подписа сложете,

а това го откъснете.

Документът е без грешка,

няма спор и няма смешка.

Всичко е готово, а цената

е достъпна и позната.

Пак си сядам, леко, тихо

и доволно се усмихвам.

Още малко и затваряме

седмицата натоварена.

Я! Колегите са будни.

Мърдат, стават, гледат чудно.

Сякаш май от сън дълбок

са излезнали със скок.

Правят се на оборотни

в края на деня работен.

Уж подреждат нещо там,

ала гледат все насам.

Че часовникът зад мен е

и показва точно време.

Шест без пет почти минава,

всеки лекичко оставя

туй, що е захванал,

да довършва станал.

Всеки компа си изключва,

поразчиства и приключва,

време ни е за разпивка

и за чакана почивка.

Казваме си чао и лека,

всеки хваща си пътеката.

Въздух свеж усещам, да,

най-накрая свобода!