Писмо

Беше ми приятелка добра,

но не те обичах, просто интерес -

знаеш, младежки копнеж.

Раздяла, после самота.

И знаеш ли, мила,

от тук започва любовта!

Някога, на живота суровите дни

събрали бяха в едно нашите души,

но раздялата (глупост младежка) в сълзи,

в сълзи, скъпа, замрежи невинни очи.

- Кой би разбрал що е сълзата,

ако няма раздяла, ако няма самота?

Та нали това е плод на душата

и най-вече спомен от любовта!

Но в светлото утро на бъдния ден

ти отново пак ще си спомниш за мен,

защото мисля е невъзможно това -

да имаш любов и да забравиш любовта!

Но това, що на сърце ми тежи,

ще го усетиш ли някога ти?

С тон на виновност, сърцето шепти:

Прости ми, скъпа, прости ми, прости.

Моята душа е песен без думи,

моето сърце те вече изгуби -

ти стана недостижима,

затова сега си моя любима!