Писмо
Беше ми приятелка добра,
но не те обичах, просто интерес -
знаеш, младежки копнеж.
Раздяла, после самота.
И знаеш ли, мила,
от тук започва любовта!
Някога, на живота суровите дни
събрали бяха в едно нашите души,
но раздялата (глупост младежка) в сълзи,
в сълзи, скъпа, замрежи невинни очи.
- Кой би разбрал що е сълзата,
ако няма раздяла, ако няма самота?
Та нали това е плод на душата
и най-вече спомен от любовта!
Но в светлото утро на бъдния ден
ти отново пак ще си спомниш за мен,
защото мисля е невъзможно това -
да имаш любов и да забравиш любовта!
Но това, що на сърце ми тежи,
ще го усетиш ли някога ти?
С тон на виновност, сърцето шепти:
Прости ми, скъпа, прости ми, прости.
Моята душа е песен без думи,
моето сърце те вече изгуби -
ти стана недостижима,
затова сега си моя любима!
© Димитьр Димитров Всички права запазени