Този град, ти е чужд – като нова постеля,
Тя не вплита в косите си - както преди,
нежен цвят от липи и не дъхват на люляк,
плитки, думите в някакъв офлайн режим!
И защото - и днес, там, под бялата риза,
в стон се ронят минутите в твойто сърце,
а Животът, креслив - арогантно зализан,
теб превръща в пустиня, а после и в лед,
аз ти пиша писмо – и за теб ще се моля,
пък, дано да ме чуят... Оттатък, момче!
Ще им кажа, че ти си на малко доволен,
песенчица, че искаш и неин... Портрет! ...