Писмо до оттатък
Този град, ти е чужд – като нова постеля,
Тя не вплита в косите си - както преди,
нежен цвят от липи и не дъхват на люляк,
плитки, думите в някакъв офлайн режим!
И защото - и днес, там, под бялата риза,
в стон се ронят минутите в твойто сърце,
а Животът, креслив - арогантно зализан,
теб превръща в пустиня, а после и в лед,
аз ти пиша писмо – и за теб ще се моля,
пък, дано да ме чуят... Оттатък, момче!
Ще им кажа, че ти си на малко доволен,
песенчица, че искаш и неин... Портрет!
А в деня, тъмносив, се е луднал снежецът,
тих предвестник на зими, на студ и любов,
доверчив е Светът, щом надежди понесъл,
прежни чувства заменя - за ново... Блюдо!
Ала ти – ти си смайващо чист и различен,
сякаш хляб си, невтасал, след грешна мая,
Дон Кихот, нов, уви, безразсъдно обичащ,
мил Ромео, прогледнал през тъмната кал!
Но - такава Жена, трудно ти ще намериш,
май разбирам защо не поглеждаш напред!
Тя връхлита във теб - като сляпа Неделя,
като пламнал Вулкан връз спокойно Море!
Уж, мъжете не сме се родили да плачем,
как, тогава, се свеждат очите ми, в плен?
Трепнал, Гарванът в скръб... ще заграчи,
а в Мечтите, тъга ще се влива... и в мен!
© Ангел Колев All rights reserved.
