„Писмо от сърцето”

(В. Казаков)

Обича те, тя – мойта душа,

но е трудно, разбра, да броди сама.

Зад ъгъла тъмен да търси следа,

да види и тя, че е обичана.

Думи със сила изричам сега,

думи, които ми дават крила.

Как да докажа всичко – ела!

Думи да видиш вече в дела.

Колко бих искал да сме двама в тъга

и радост, и в обич - без да има лъжа.

Без никаква корист и никаква цел.

Никога нищо не бих ти отнел.

Бягаш уплашена от тези слова.

Бягаш – и аз да не те нараня,

а не виждаш, че всяка вечер в съня

за тебе умирам – в огън горя.

Когато душата ми види твойто лице,

като очите на майка, видяла свойто дете,

прихва от радост и с перце

започва да гали мойто сърце.

Сърдиш се често, викаш – „Лъжа!”.

Как да отлъча в тебе това?

Искам да вярвам... има съдба,

която протяга за нас двама ръка.

Знам, че ми вярваш, вярвай сега!

Никога вече не ще останеш сама.

Щом веднъж хвана твойта ръка,

няма да я пусна - дори след смъртта.