Нощ е. Пак смутен съм в тъмната стая

Лежа и гледам нагоре, затворил очи

Погледа ми – ту в тавана, ту в безкрая

И отпуснат, и задъхан – нещо в мен гори

Бушуват бури, веят ветрове студени

Гонят към брега солените вълни

Един пейзаж от мислите ми притеснени

В очите ми напират да текат сълзи

Призраци от миналото чувам, идват пак

Като вълци около самотна жертва надошли

Хулят и тормозят мен, отшелника моряк

Разбил се на остров от несбъднати мечти.

Дали нарочно аз поех по курс обречен?

Знам само че не искам да съм вече тук

В мръсни дрипи отчаяние облечен

Моят глас отдавна е заглъхнал, няма звук

Но знам, гори все още онзи пламък в мене

С който мога да прогоня всички страхове

И ето че поемам дъх, душата ми не стене

Ах, колко е красиво – оазисът и синьото небе!