Плажът
Нощ е. Пак смутен съм в тъмната стая
Лежа и гледам нагоре, затворил очи
Погледа ми – ту в тавана, ту в безкрая
И отпуснат, и задъхан – нещо в мен гори
Бушуват бури, веят ветрове студени
Гонят към брега солените вълни
Един пейзаж от мислите ми притеснени
В очите ми напират да текат сълзи
Призраци от миналото чувам, идват пак
Като вълци около самотна жертва надошли
Хулят и тормозят мен, отшелника моряк
Разбил се на остров от несбъднати мечти.
Дали нарочно аз поех по курс обречен?
Знам само че не искам да съм вече тук
В мръсни дрипи отчаяние облечен
Моят глас отдавна е заглъхнал, няма звук
Но знам, гори все още онзи пламък в мене
С който мога да прогоня всички страхове
И ето че поемам дъх, душата ми не стене
Ах, колко е красиво – оазисът и синьото небе!
© Христо Воденичаров All rights reserved.
