По стълбите спуснах се в мрака тъмничен,
огрявайки с факел ронливия път.
Червеният пламък извая трагично
изящните форми на голата гръд.

Към влажния камък ръждиви окови
моминските китки пристягаха здраво.
Май даже усетих в сърцето сурово
и мъничко жал, щом видях те такава.

При моите стъпки, фалшив дисонанс
сред плъшия хор привнесли, ти трепна,
повдигна глава и в забавен каданс
с напукани устни горещо прошепна.

„ - О, моят герой! Ти пристигна! От плен
ще бъда спасена! О, рицарю мой!”
Ехидно ухилен отвърнах: „ - От мен
не чакай спасение, аз съм злият герой!”

Ужасена възкликна и в немощен порив
железата студени разтърси. От тях
ръжда се посипа. Аз обаче повторих:
„ – Да, злодеят съм аз!” – с мефистофелски смях.

Твоят ужас внезапно се смени със омраза.
Зад ресниците дълги блесна гибелен плам.
Но пък колко красива бе, когато ми каза
със нескрита ненавист, че се смея, но сам

много скоро ще бъда от герой благороден
справедливо погубен. „ - Както лейди Роуина –
каза ти – много скоро аз ще бъда свободна,
а пък ти, като куче, унижен ще загинеш.”

„ - Така ли? Защо?” „ – Аз се молих всечасно...”
„ - И това ли е всичко?” - ти отвърна ми „ – Да,
на злодеите долни за злините ужасни
справедливо отрежда Бог жестока съдба!”

„ - И нима, според тебе, е така справедливо –
опонирах на тази вяра, тип Шарл Перо –
злото вечно да губи, злото все да загива,
победител да бъде вечно нещо добро.”

Този принцип, от Хегел формулиран, навярно
не разбрала, ти млъкна, но в мига на покой
вик отекна под свода: „ - Приготви се, коварно
същество, да умреш!” – и добрият герой

във блестящи доспехи, като сър Ланселот,
появи се от мрака с тежък меч във ръка,
и китара през рамо. „ – Твоят жалък живот
аз сега ще отнема!” Ти извика; „ - Така

ти се пада, злодей!”. „ – Ти пък, дявол те взел,
- промърморих стъписан - откъде ли се пръкна?”
„ - Аз съм доблестен рицар! Аз добър съм и смел,
и сърцето ти черно с моя меч ще изтръгна!”

„ - Де е стражата?” – викнах, просто мъничко време
да спечеля. „ – Умряха! – ламарината каза –
Преди малко убих ги, и сега аз ще взема
твоя жалък животец!” „ – Браво, значи доказа,

че наистина ти си на доброто герой!” –
позволих си дори малка доза сарказъм.
„ - Трепери, жалка твар! Приготви се за бой
и моли, псе страхливо, за пощада!” – с омраза

под забралото тежко пробуча съществото.
„ - О, готов съм! – отвърнах – Че страхливци в душата
са злодеите, мит е. Щом желаеш живота
свой сега да загубиш, в Рая аз ще те пратя!”

„ - Защитавай се! – викна ламарината – Време
е да млъкнеш, мерзавец!” . „ – Щом желаеш, о`кей,
но кажи ми, приятел, що ме мразиш, проблема
ти в какво е?” – попитах риторично. „ – Злодей,

не приятел, а враг ти за мен си! Умри!” -
и край мен просвистя острието на меча.
Неохотно застанах в поза ангард, дори
се ухилих със злоба и запитах; „ - Човече,

не разбираш ли, всъщност, че без мене в живота
ти си също излишен? Да, не съм ти приятел,
ала ти съществуваш, просто само защото
съществувам и аз.” Той в ответ ми изпрати

неразбрано ръмжене. И се впуснахме в бой.
Час и нещо се бихме, но след този гамбит
също както на кино, от добрия герой
бях съборен, а меча от ръката избит.

„ - Да! Така си и знаех! – ти извика щастливо –
Моят рицар прекрасен победи! А сега
доубий този плъх!” – ала той горделиво
отговори; „ - Не, няма, щом без меч е в ръка!” –

и към теб се обърна, ала в този момент
аз го ритнах отзад и съборих на пода.
А за всеки е ясно, че щом рицар-левент,
цял облечен в желязо по последната мода,

се катурне по гръб, има нужда от кран,
за да бъде изправен. След което с наслада
от победата своя, сатанински засмян,
се обърнах към теб и ти казах злорадо;

„ - Кой спечели все пак? Уж спасявайки дама,
твоят рицар-герой предостави ми сила,
както често се случва! Вечно търсейки драма,
в любовта към трагизма е бедата ви, мила!

Бих добавил, че всъщност благородство подобно
е престъпна небрежност. Че въвличайки дама
във игра уж за чест, е завеса удобна
за игра на рулетка, във която измама

е двубоят за чест.” Ала твоят герой
патетично възкликна: „ - О, прости ми, любима,
аз загубих трагично във неравния бой
и сега ще умра! О, любима, прости ми!”

„ - Аз гордея се с теб – ти въздъхна сломено –
и съдбата си тъжна ще приема нерада.
Ала твоята доблест е фатална за мене,
затова най-добре си я... тъй де... отзаде!”

„ - Браво, само така! А сега, мон амур,
ще си взема, което ми се пада по право!”
Ти възкликна ” - О, не!”, аз пък; „ - Хей, трубадур,
я попей, докато тази дама оправям!”

Обладах те, доказващ, че в живота награда
за героите няма. Хепи енд-ът е фарс.
А героят добър тъжно пя серенада
със надежда, че само тялом имам те аз.