По Марсел Пруст

Понякога забравям,

че домът ми е без покрив.

Без четири стени.

Без прозорци.

Без врати.

Когато със Себе си

съм съюзена -

не са ми нужни,

ни дом,

ни небе,

ни криле.

Мечтата моя оцеляла

уютно приютява ме,

зад нейния прозорец

зове ме зеленото поле.

Вървя...

По тревата не тракат

налъмите ми дървени.

Става чудо!

Разлистват се те!

Сред етюди от птичи възгласи

клони маслинени прокарват

налъмите ми дървени.

Миг на отдих под сянка кичеста.

Ала насреща тъмнее стръмното.

Задъхвам се, едва пристъпвам,

живо е утешението сляпо още:

„Някому ще съм нужна и утре!“

Грижата пак пришива ми криле.

Тази вечер, преди зората утрешна,

въпросът, който някога е затруднил

не само Шекспир, но и Марсел Пруст

не е:

Да имам или да нямам?

Да взема или пък да дам?

Не! И тази вечер въпросът е:

Да бъда или не?

Знам.

Мечта сбъдната сърце усмихва

само когато високото без стон изкачим.

Самадхи