2 oct 2011, 17:11

По ръба на света 

  Poesía » Filosófica
1969 0 15

По ръба на света!


**********

(Микс от стари стихове)

******** 

 

Разкъса ризата животът ми,

размаха своя зъл камшик

и изплющя със него грохотно,

звукът му сля се с моя вик...

А там прекръстваха се щрихи,

стари с нови, като мелези,

в кръвта, изтичаща се тихо,

умираха и раждаха се белези...

Понасях ударите му покорно

и стисках зъбите до пръсване,

но пътя следвах неуморно,

вървях към новото възкръсване...

Последен удар - рукна дъжд,

превръщаше кръвта във спомени,

завръщали се неведнъж,

преследвайки мечти оголени...

И... гръм! Небето промълви,

чувах шепота му във водата:

- Така е, винаги боли,

няма лесен път мечтата...

И в локвата - превил колЕне,

забил юмруци във калта -

мечтата ми растeше в мене

в очакване на новата зора!...

И прогледнах, Приятелю - щом си отиде!

Прогледнах, Мамо - щом ни напусна!

Спрях да помня стари обиди,

погребах молитвите в моите устни...

Промени се светът ми - обърна се,

смениха цвета си много картини,

летях високо, но... в себе си върнах се,

за да се вгледам в очите си сини...

Там видях се сляп... като кърт,

затварях очите ви - срещнах смъртта...

Да!... Срещнах я - вашата смърт,

която погледна ме... и влезе в нощта...

Не беше моята... Мен ме подмина,

но ме изгледа студено - кръвнишки,

знам ли?! Може би имам години

или е тънка и... моята нишка?...

И днес ви чувам как разговаряте,

и се изгубвам на мислите в кривите...

Живите... На мъртвите очите затваряте,

а... мъртвите,

отварят очите на... живите!...

Сетен дъх и... всичко си отива,

в унес литва нечия душа,

потта по дланите изстива,

обръщам гръб и тръгвам си пеша.

Изгарят клади с цвят на кехлибари,

във мен се лутат максими – понятия,

издайнически скрили се в олтарите,

с един замах троша разпятия...

Голготите... не са тегоба.

Нито стръмен път са - пълен с ребуси,

човекът още от утробата

върви по него, за да търси себе си...

И... Господи, дали те има,

и чуваш ли молитвите на болката,

Или само си понятие незримо,

превърнало ни... в Богомолки.

Крещи небето, въздухът просвирва,

истината някъде сама

проплаква тихо, после нос навирва

и стихва в твойта самота...

Молитви! Те до никой не достигат,

душите само хранят се от тях,

и щом... надеждите ти уморено си отидат,

питаш се: Защо живях?...

Последен поглед – черна пръст,

някои не могат да избират,

молитвите са... празни! Дървен кръст!...

Когато синовете ни... умират!

И този миг е... свлачище от гарвани

в очите на незраящи гълъби,

във болките от недовярване

под куполи на храмове и църкви.

Ковейки кръстове в зениците,

изпепеляват се ръцете на мадоните,

от богохулства и езичници

като восък се разтичат и иконите.

Покълват във религиите, в семето,

които избуяват във мъдреца...

Мъдрецът - изпитанието на времето,

сътворило като склуптор младенеца...

И на Пегаси в стременАта стъпили,

раждат се от сЪлзи недоплакани,

в криле на Ангели напъпили,

перата... черни са... от чакане.

И бурите, от пясъчните спомени,

утаяват се със писък във отровите,

в святостта... на щастията гонени,

завърнали се в ятото на совите!...

А мракът гъст - смола от борове,

залепва по стените на душата

в която екнат там, исА на хорове,

забравени във вековете от съдбата...

Но... една комета в мен чертае

орбити на кървави планети,

където в бездиханността витаят

небитиета от неписани куплети.

С лъчите си огряла мрака

на една отминала безбрежност,

в която там  душата чака

с ръце, протегнати за нежност.

И храмове градят сълзИте,

и бият катедрално в мен камбани,

и митове кънтят в ушите ми

с верижен звън, на болки оковани.

Които блъскат се в стените,

горят и леденеят - сиви,

покълват спомени в очите ми,

... танцуват в черно - самодиви...

Изгубен във лъжовните причастия,

събирам се, разчупен на парчета,

и давя се в изтръпнали пристрастия,

потънал сред забравата на Лета...

Из тръните на моите безумия,

сенки хвърлят огнени кристали,

сред върхове на тъмни пълнолуния,

пясъчно във мен цъфтят корали...

И в светостта на мислите си в бяло

в хлад озъбена прегърнал съм душите,

сред стволове колонно-катедрални,

почиват върху острието на стрелите.

От нереалните мостОве над морета,

закътан дом строя между дъбравите,

нагазил в пълноводието на Лета,

а мътна е... реката на забравата...

И мислите ми, като жерави през лято,

долитат там, където не ги чувам,

и колкото е по-висока любовта ти,

аз толкова по-ниско те целувам...

И... вдигна се тъма - разцепи взора,

с огромна сила с трясък го разби,

затули се - угаснаха просторите.

Изсъскаха последните лъчи.

Угасна всичко!... Мракът появи се!

Притисна се ò мен, показа зъб,

сетне изпищя и сви се,

сгъна се - обърна гръб...

И всички сетива застинаха,

черен Ангел плачеше до мен,

сълзИте му в крилата му попиваха.

Дошъл е тук в незнаен ден...

Стоеше той и взираше се в мрака,

до него бях, усещах му дъха,

той беше там... със "векове" от чакане,

готови да се слеят със греха...

Засвири вятър - литнаха пера,

А той не мърда - тихо чака,

какво ли търси в дебри от тъма,

защо ли плаче Ангелът на мрака?!...

Обърна се и впери взор във мен,

и бавно, тихо заговори...

- Дойде в очаквания ден,

аз чаках и... с душата ти говорех!...

За тебе няма път обратен,

с невяра в мрака си, ни в светлината,

ето ме, но... не за теб съм пратен,

дойдох, да отведа душата ти!...

На никакви молби не се поддавам,

напуснах Рая, за да спя сред мрак утробен.

Иди си ти! - душата ти остава!!!

Защото аз самият съм... прогонен!

И знай от мен:

Животът се облизва в мрака,

като вълк надушил крехка стръв,

стаен сред камъните - чака,

и дУши - предусеща кръв...

Очите му свирепи - жадни

зеници впиват в твоя ден,

Аз зная - той е… гладен,

гладен за такива като теб и мен...

И чака, дебне тихо и лениво,

снишава дъх - оголва зъби,

изчаква - без да бърза, търпеливо -

смелостта да те загърби...

Но… ти не чувстваш страх.

Ще е някаква неясна тръпка

и погледът ти не е плах,

усеща смелите ти стъпки...

Пристъпва леко - лигите текат,

гледа те с присвита вежда,

лапите от чакане кървят -

да си тръгне всякаква надежда...

Така се гледате от дълги зими,

щом по територията му газиш,

така сте с него - от години

той дебне те, а ти се пазиш...

И... тихо е! Не чуваш да ръмжи,

напускат те болезнените тръпки,

но... той е там - наоколо "кръжи"

и тихо следва твойте стъпки...

И всяко утро, щом отвориш

за новия си ден очи,

отново... с него ще се бориш,

а той ще дебне и... мълчи!...

И пак…

ще се облизва в мрака

надушил крехката си стръв…

Ще бъде там... и вечно ще те чака...

щом в вените ти блика още кръв.

А аз на ръба на света превил съм коляно,

пред мен е необятното... нищо,

небитието - безумно голямо е,

тъмно, спокойно и хищно!...

И вперил съм взор във тъмата,

и взирам се с поглед издънен,

и реже скалата краката ми,

и тихо е!... Безветрие трънено...

На ръба на света съм - падат звезди,

преливат в сияния сънени,

релефно в лицето ми ваят бразди

и гаснат в зеници продънени...

А край мен, както в бездна, изтичат океаните,

в най-големия водопад на земята

съскат, клокочат, олизват си раните

и изчезват дълбоко в недрата й.

 

 

На ръба на света е безкрайно и... тихо...

**********

© Валентин Желязков Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • не си сам... там, в тихото на ръба на света...
    дълбоко ме развълнуна, и как да не те обича човек...
    прегръщам те..
  • (Микс от стари стихове)

    А нови няма ли?
    Не ми се иска да те виждам в безкрайно тихото на света...
  • Когато синовете ни...умират...
    Разтърсваща поема!!!
    Чета и плача...
  • Прочетох!
    Думите ти се изливат като лава...
    натежават... в метаморфозите на собствените ни страхове в бавния и труден път към себе си...
    Радвам се, че отново си тук!
  • Чета стиховете ти, равни на творчеството на Ботев и Вазов, със същата възхвала и поклон мога само да ти се възхищавам.. За теб думите в поезията са капки сред морето, боравиш с тях с такава лекота, с каквато морето се разбива в бреговете. За теб таланта да пишеш е велика дарба, която непрестанно развиваш и ти желая от сърце винаги да пазиш този талант в душата си! Ти си истински, ненадминат поет и творец. Поклон!
  • Отново и за кой ли път благодаря ви, че се спряхте тук и пощадихте грешките ми. Оставам с надеждата, че наистина съм ви доставил поне малко удоволствие.
    Благодаря, Благодаря много на всички ви.
  • хубава подборка си направил, братле...
    старите стихове са като старото вино...държат ни живи!

    поздравления за Поезията!!!
  • Благодаря на всеки спрял се за малко тук.
  • Аплодисменти, Валентино!
    Зарадва сетивата ми и нахрани душата ми. Благодаря!
  • А аз на ръба на света превил съм коляно,
    пред мен е необятното... нищо,
    небитието - безумно голямо е,
    тъмно, спокойно и хищно!...

    Докосна и най-далечните кътчета на душата ми.
  • "Изгубен във лъжовните причастия,

    събирам се, разчупен на парчета,

    и давя се в изтръпнали пристрастия,

    потънал сред забравата на Лета..."

    От парченцата може да излезе мечта,
    позакръпена, крива, но истинска...
    От парченцата, както Адам е от кал,
    може цял да те стори на Ева усмивката...
    Има толкова Еви по белия свят
    все една ще превърже свенливо
    стари рани. И стари проклятия
    ще изхвърли с любов и разбиране

    Поздравления,Наполи за философската образност!
  • Невероятно! Всъщност ми е много трудно да намеря точните думи, с които да опиша поемата.
  • "И вперил съм взор във тъмата,
    и взирам се с поглед издънен,
    и реже скалата краката ми,
    и тихо е!... Безветрие трънено..."

    Поздравления за философската поема!

  • Браво!Изострена чувствителност,образна изразност-всичко има в тази поема.Поздрав!
  • А аз на ръба на света превил съм коляно,
    пред мен е необятното...нищо,
    небитието- безумно голямо е,
    тъмно, спокойно и хищно!...
    Поезия!Поздравления,Валентино!
Propuestas
: ??:??