По ръба на света
По ръба на света!
**********
(Микс от стари стихове)
********
Разкъса ризата животът ми,
размаха своя зъл камшик
и изплющя със него грохотно,
звукът му сля се с моя вик...
А там прекръстваха се щрихи,
стари с нови, като мелези,
в кръвта, изтичаща се тихо,
умираха и раждаха се белези...
Понасях ударите му покорно
и стисках зъбите до пръсване,
но пътя следвах неуморно,
вървях към новото възкръсване...
Последен удар - рукна дъжд,
превръщаше кръвта във спомени,
завръщали се неведнъж,
преследвайки мечти оголени...
И... гръм! Небето промълви,
чувах шепота му във водата:
- Така е, винаги боли,
няма лесен път мечтата...
И в локвата - превил колЕне,
забил юмруци във калта -
мечтата ми растeше в мене
в очакване на новата зора!...
И прогледнах, Приятелю - щом си отиде!
Прогледнах, Мамо - щом ни напусна!
Спрях да помня стари обиди,
погребах молитвите в моите устни...
Промени се светът ми - обърна се,
смениха цвета си много картини,
летях високо, но... в себе си върнах се,
за да се вгледам в очите си сини...
Там видях се сляп... като кърт,
затварях очите ви - срещнах смъртта...
Да!... Срещнах я - вашата смърт,
която погледна ме... и влезе в нощта...
Не беше моята... Мен ме подмина,
но ме изгледа студено - кръвнишки,
знам ли?! Може би имам години
или е тънка и... моята нишка?...
И днес ви чувам как разговаряте,
и се изгубвам на мислите в кривите...
Живите... На мъртвите очите затваряте,
а... мъртвите,
отварят очите на... живите!...
Сетен дъх и... всичко си отива,
в унес литва нечия душа,
потта по дланите изстива,
обръщам гръб и тръгвам си пеша.
Изгарят клади с цвят на кехлибари,
във мен се лутат максими – понятия,
издайнически скрили се в олтарите,
с един замах троша разпятия...
Голготите... не са тегоба.
Нито стръмен път са - пълен с ребуси,
човекът още от утробата
върви по него, за да търси себе си...
И... Господи, дали те има,
и чуваш ли молитвите на болката,
Или само си понятие незримо,
превърнало ни... в Богомолки.
Крещи небето, въздухът просвирва,
истината някъде сама
проплаква тихо, после нос навирва
и стихва в твойта самота...
Молитви! Те до никой не достигат,
душите само хранят се от тях,
и щом... надеждите ти уморено си отидат,
питаш се: Защо живях?...
Последен поглед – черна пръст,
някои не могат да избират,
молитвите са... празни! Дървен кръст!...
Когато синовете ни... умират!
И този миг е... свлачище от гарвани
в очите на незраящи гълъби,
във болките от недовярване
под куполи на храмове и църкви.
Ковейки кръстове в зениците,
изпепеляват се ръцете на мадоните,
от богохулства и езичници
като восък се разтичат и иконите.
Покълват във религиите, в семето,
които избуяват във мъдреца...
Мъдрецът - изпитанието на времето,
сътворило като склуптор младенеца...
И на Пегаси в стременАта стъпили,
раждат се от сЪлзи недоплакани,
в криле на Ангели напъпили,
перата... черни са... от чакане.
И бурите, от пясъчните спомени,
утаяват се със писък във отровите,
в святостта... на щастията гонени,
завърнали се в ятото на совите!...
А мракът гъст - смола от борове,
залепва по стените на душата
в която екнат там, исА на хорове,
забравени във вековете от съдбата...
Но... една комета в мен чертае
орбити на кървави планети,
където в бездиханността витаят
небитиета от неписани куплети.
С лъчите си огряла мрака
на една отминала безбрежност,
в която там душата чака
с ръце, протегнати за нежност.
И храмове градят сълзИте,
и бият катедрално в мен камбани,
и митове кънтят в ушите ми
с верижен звън, на болки оковани.
Които блъскат се в стените,
горят и леденеят - сиви,
покълват спомени в очите ми,
... танцуват в черно - самодиви...
Изгубен във лъжовните причастия,
събирам се, разчупен на парчета,
и давя се в изтръпнали пристрастия,
потънал сред забравата на Лета...
Из тръните на моите безумия,
сенки хвърлят огнени кристали,
сред върхове на тъмни пълнолуния,
пясъчно във мен цъфтят корали...
И в светостта на мислите си в бяло
в хлад озъбена прегърнал съм душите,
сред стволове колонно-катедрални,
почиват върху острието на стрелите.
От нереалните мостОве над морета,
закътан дом строя между дъбравите,
нагазил в пълноводието на Лета,
а мътна е... реката на забравата...
И мислите ми, като жерави през лято,
долитат там, където не ги чувам,
и колкото е по-висока любовта ти,
аз толкова по-ниско те целувам...
И... вдигна се тъма - разцепи взора,
с огромна сила с трясък го разби,
затули се - угаснаха просторите.
Изсъскаха последните лъчи.
Угасна всичко!... Мракът появи се!
Притисна се ò мен, показа зъб,
сетне изпищя и сви се,
сгъна се - обърна гръб...
И всички сетива застинаха,
черен Ангел плачеше до мен,
сълзИте му в крилата му попиваха.
Дошъл е тук в незнаен ден...
Стоеше той и взираше се в мрака,
до него бях, усещах му дъха,
той беше там... със "векове" от чакане,
готови да се слеят със греха...
Засвири вятър - литнаха пера,
А той не мърда - тихо чака,
какво ли търси в дебри от тъма,
защо ли плаче Ангелът на мрака?!...
Обърна се и впери взор във мен,
и бавно, тихо заговори...
- Дойде в очаквания ден,
аз чаках и... с душата ти говорех!...
За тебе няма път обратен,
с невяра в мрака си, ни в светлината,
ето ме, но... не за теб съм пратен,
дойдох, да отведа душата ти!...
На никакви молби не се поддавам,
напуснах Рая, за да спя сред мрак утробен.
Иди си ти! - душата ти остава!!!
Защото аз самият съм... прогонен!
И знай от мен:
Животът се облизва в мрака,
като вълк надушил крехка стръв,
стаен сред камъните - чака,
и дУши - предусеща кръв...
Очите му свирепи - жадни
зеници впиват в твоя ден,
Аз зная - той е… гладен,
гладен за такива като теб и мен...
И чака, дебне тихо и лениво,
снишава дъх - оголва зъби,
изчаква - без да бърза, търпеливо -
смелостта да те загърби...
Но… ти не чувстваш страх.
Ще е някаква неясна тръпка
и погледът ти не е плах,
усеща смелите ти стъпки...
Пристъпва леко - лигите текат,
гледа те с присвита вежда,
лапите от чакане кървят -
да си тръгне всякаква надежда...
Така се гледате от дълги зими,
щом по територията му газиш,
така сте с него - от години
той дебне те, а ти се пазиш...
И... тихо е! Не чуваш да ръмжи,
напускат те болезнените тръпки,
но... той е там - наоколо "кръжи"
и тихо следва твойте стъпки...
И всяко утро, щом отвориш
за новия си ден очи,
отново... с него ще се бориш,
а той ще дебне и... мълчи!...
И пак…
ще се облизва в мрака
надушил крехката си стръв…
Ще бъде там... и вечно ще те чака...
щом в вените ти блика още кръв.
А аз на ръба на света превил съм коляно,
пред мен е необятното... нищо,
небитието - безумно голямо е,
тъмно, спокойно и хищно!...
И вперил съм взор във тъмата,
и взирам се с поглед издънен,
и реже скалата краката ми,
и тихо е!... Безветрие трънено...
На ръба на света съм - падат звезди,
преливат в сияния сънени,
релефно в лицето ми ваят бразди
и гаснат в зеници продънени...
А край мен, както в бездна, изтичат океаните,
в най-големия водопад на земята
съскат, клокочат, олизват си раните
и изчезват дълбоко в недрата й.
На ръба на света е безкрайно и... тихо...
**********
© Валентин Желязков Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
(Микс от стари стихове)
А нови няма ли?
Не ми се иска да те виждам в безкрайно тихото на света... -
Когато синовете ни...умират...
Разтърсваща поема!!!
Чета и плача... -
Прочетох!
Думите ти се изливат като лава...
натежават... в метаморфозите на собствените ни страхове в бавния и труден път към себе си...
Радвам се, че отново си тук! -
Чета стиховете ти, равни на творчеството на Ботев и Вазов, със същата възхвала и поклон мога само да ти се възхищавам.. За теб думите в поезията са капки сред морето, боравиш с тях с такава лекота, с каквато морето се разбива в бреговете. За теб таланта да пишеш е велика дарба, която непрестанно развиваш и ти желая от сърце винаги да пазиш този талант в душата си! Ти си истински, ненадминат поет и творец. Поклон!
-
Отново и за кой ли път благодаря ви, че се спряхте тук и пощадихте грешките ми. Оставам с надеждата, че наистина съм ви доставил поне малко удоволствие.
Благодаря, Благодаря много на всички ви. -
хубава подборка си направил, братле...
старите стихове са като старото вино...държат ни живи!
поздравления за Поезията!!! -
Благодаря на всеки спрял се за малко тук.
-
Аплодисменти, Валентино!
Зарадва сетивата ми и нахрани душата ми. Благодаря! -
А аз на ръба на света превил съм коляно,
пред мен е необятното... нищо,
небитието - безумно голямо е,
тъмно, спокойно и хищно!...
Докосна и най-далечните кътчета на душата ми. -
"Изгубен във лъжовните причастия,
събирам се, разчупен на парчета,
и давя се в изтръпнали пристрастия,
потънал сред забравата на Лета..."
От парченцата може да излезе мечта,
позакръпена, крива, но истинска...
От парченцата, както Адам е от кал,
може цял да те стори на Ева усмивката...
Има толкова Еви по белия свят
все една ще превърже свенливо
стари рани. И стари проклятия
ще изхвърли с любов и разбиране
Поздравления,Наполи за философската образност! -
Невероятно! Всъщност ми е много трудно да намеря точните думи, с които да опиша поемата.
-
"И вперил съм взор във тъмата,
и взирам се с поглед издънен,
и реже скалата краката ми,
и тихо е!... Безветрие трънено..."
Поздравления за философската поема!
-
Браво!Изострена чувствителност,образна изразност-всичко има в тази поема.Поздрав!
-
А аз на ръба на света превил съм коляно,
пред мен е необятното...нищо,
небитието- безумно голямо е,
тъмно, спокойно и хищно!...
Поезия!Поздравления,Валентино!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
дълбоко ме развълнуна, и как да не те обича човек...
прегръщам те..