Очите лепнат като са с туткал.
Влакът идва в точната минута.
Чувствам се ужасно недоспал,
но пътниците, никак не им пука.

Всеки преговаря си съня,
един с усмивка, друг набръчкал вежди.
Навън е черна, гъстичка мъгла,
която с нищо светло не зарежда.

След час навярно вече ще е ден.
Сънят ще сгуши спомените мили,
да ги завърне вечерта при мен.
Денят са нужни по-реални сили.

В очите ми забиват се игли,
а мислите във рими се заплитат.
Влакът продължава да лети,
а искам ли дори не ме и пита.

Разбуждам се. Процесът е голям.
Ах, как ужасно искам да се върна.
Леглото ми е топло още, знам,
но чак довечера, ще го прегърна.