Почувствай...

 Почувствай...

Почувствай тъмнината...

Почувствай самотата...

Почувствай шепота греховен на листата.

Почувствай приказката зимна,

векове наред излята

върху върховете снежни на планините още по-студени!

Почувствай!!!

Можеш ли изобщо да почувстваш нещо?

Можеш ли да чувстваш страх и страст,

можеш ли какво е обич да ми кажеш?

Ти - студен си като лед,

със устни сини, толкоз сочни, гладки и прекрасни.

Нещо друго, освен острието от стомана,

да почувстваш можеш ли ,кажи ми?

Гледам те през мраморния похлупак,

мъча се да разгадая дяволитата усмивка на лицето ти замряло.

Всяка сълза пролята подир тебе

ми се струва някак си далечна.

Всяка мисъл, всеки стон и болка,

тичат те след тебе, като от реки излети.

Почувствай пролетната свежест на цветята!

Почувствай летния прибой на вълните снежно - бели!

Есента тъмна, мрачна, чувствай ти в кръвта си бурна.

Почувствай върху кожата си бяла

приказката демонична, от ръцете на Вулкан излязла!

Защо не можеш вече сто години

със усмивка топла ти да ме дариш?

Гледаш само ти луната пълна,

гледаш само две гаснещи очи,

гледаш моята усмивка бледна от стената

и събираш парчетата от моето сърце,

сглоби го бавно и знам, че усмивка пак ще грей

върху лицето ти прекрасно!

Аз съм там - при огньовете на Хадес

ще те чакам!

И ето - слънцето залязва

и луна изгрява със сребриста светлина,

а с това и гробницата се отваря...

Броди и убива сам!!!

Сама е и нощта, само е и сърцето.

Сам усеща безсмъртие проклето.

Толкова години тъмни,

през часовете малки на нощта

събира само спомени оскъдни

и пилее ги навеки по света.

Късчетата лед минават през студените ти устни

и се спират на сърцето - някак си далечно.

Знаеш - лодката на Стикс те чака

аз съм там, от другата страна на брега далечен.

Ти си толкова прекрасен, принце мой!

Аз вечно ще те чакам,

когато те убият, мрачни мой,

щом острие усетиш във сърцето.

Твоята кралица малка ще те чака

във окови окована и сама

за тебе вечно пак ще пита,

пак ще търся и смъртта...