Като мартенски сняг закъснял

крехка е твойта последна усмивка,

а очите ти търсят зад мен,

нечия чужда и сладка милувка.

Не, недей ме поглежда отново,

подмини ме със боси крака

и тревата нека те гали

вместо моята груба ръка.

Нека птиците носят ти радост

с песни, вместо моя брътвеж,

обичта ми ужасна, да гасне,

неполята от твоя копнеж.

И недей да ми махаш за сбогом,

и недей ми подава ръка,

аз... не мога да те докосна,

вече си само далечна мечта.

А гласът ти беше отнесен,

от случаен повей студен,

туй което ми каза накрая,

не ще стигне нивга до мен.

Подмини ме, недей се обръща,

че светът се е ширнал пред теб,

аз оставам във свойта къщурка,

изтощен, изморен, изхабен.