Подмини ме
Като мартенски сняг закъснял
крехка е твойта последна усмивка,
а очите ти търсят зад мен,
нечия чужда и сладка милувка.
Не, недей ме поглежда отново,
подмини ме със боси крака
и тревата нека те гали
вместо моята груба ръка.
Нека птиците носят ти радост
с песни, вместо моя брътвеж,
обичта ми ужасна, да гасне,
неполята от твоя копнеж.
И недей да ми махаш за сбогом,
и недей ми подава ръка,
аз... не мога да те докосна,
вече си само далечна мечта.
А гласът ти беше отнесен,
от случаен повей студен,
туй което ми каза накрая,
не ще стигне нивга до мен.
Подмини ме, недей се обръща,
че светът се е ширнал пред теб,
аз оставам във свойта къщурка,
изтощен, изморен, изхабен.
© Èдин Гравън All rights reserved.
