Помниш ли как ме нарани,

усети ли ти колко ме боли,

не те интересувам, знам,

игра съм само за тебе в този скучен свят голям,

но ръцете ти не ще ме прегръщат вече,

устните ти няма да изричат лъжи,

очите ти от моите ще са надалече

и сърцето ти няма с моето да тупти.

Отивам си, защото осъзнах каква глупачка съм била,

уж бе мил и искрен, а като хлапачка ме изигра,

молби и обещания даваше ми ти,

достигнах пълно отчаяние и не жалих сълзите си.

Дните и нощите не се различаваха,

усмивката на лицето ми сълзите заличаваха,

ти не осъзнаваш явно, че когато молиш - прости,

трябва да накараш нещо в себе си да се промени.

Не давай обещания напразни,

не говори думи хем красиви, хем омразни,

верен бъди, ако обещаеш или си тръгни, както пожелаеш...

Но знай, че няма да ти позволя

пак със мен да си играеш,

тъжна и ден повече няма да стоя,

ще бъда щастлива, да знаеш...

Болката беше за мен необходима,

от любовта се отрече, тя за теб е немислима.

Желая ти всяка вечер да поглеждаш звездите

и в тях да ти се отразяват мечтите,

а луната щом те освети,

да виждаш моите очи.

И тя е като мен така сама,

но когато те види, сякаш забравя за това.

Така че, поне това те моля да ми обещаеш,

поглеждай към луната и започвай да мечтаеш...

Луната ще ти напомня за това, как всички я обичат,

но накрая, вечер отново е сама,

във нея влюбените се заричат,

а забравят я през деня.

Обградена е тя от толкова звезди
и сякаш всички я искат за себе си,

но тя следва само твоите следи
и само за теб така ще блести...