Попътен сонет

23 abr 2008, 21:34

Poesía » De amor

475 0 4

Звезди в косите си люлях

и Слънцето ми бе приятел пръв.

На вярна обич аз познах

пределите и скъсах пъпна връв

на свободата, с полет птицата дарила,

размахала крила с могъща сила.

Защо да лъжа, да изпадам в съмнения,

нелепици, късмет да имам – вяли угризения

на съвестта и в крехка непорочност,

защо не изкова притворност и… самотност,

но… защо не тръгна - ще намеря път –

посока, с тебе, тръгвайки от този кът.

А ти сърцето ми превзел си цяло

и пролетно разцъфва очакването бяло.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.