Попътен сонет
Звезди в косите си люлях
и Слънцето ми бе приятел пръв.
На вярна обич аз познах
пределите и скъсах пъпна връв
на свободата, с полет птицата дарила,
размахала крила с могъща сила.
Защо да лъжа, да изпадам в съмнения,
нелепици, късмет да имам – вяли угризения
на съвестта и в крехка непорочност,
защо не изкова притворност и… самотност,
но… защо не тръгна - ще намеря път –
посока, с тебе, тръгвайки от този кът.
А ти сърцето ми превзел си цяло
и пролетно разцъфва очакването бяло.
© Мери Попинз All rights reserved.
