Кочияшът на Времето впряга си спря –

преварил зората, пред сивата порта.

На беден, изстрадал, отруден човек,

превърнал се в спомен от снимка в паспорта.

Мрачният странник, когото Смъртта

изпратила бе да изтръгне душата,

крачеше нервно край своите коне,

тефтера разгръщайки дата по дата.

Тогава, минути след първия лъч,

вратата на къщата тихо изскърца.

Палачът си рече: „Настъпи мигът!“

и смъртната примка от джоба издърпа.

Само че някакво дребно телце

там се показа – с невинна усмивка.

Пъхнало в пазви две детски ръце,

с поглед от чиста изкряща мъниста.

Нямаше време – кочияшът разбра:

редът се променяше, бе неизбежно.

Плю ядно в твърдата мъртва земя

и своята шапка нахлупи небрежно.

Човечето малко пристъпи напред –

и строполи се. Пред сивата порта.

А впрягът се мяркаше все по-далеч,

препускащ под слепия поглед на Бога.