Feb 16, 2015, 10:23 PM

Поръка

  Poetry
598 0 1

Кочияшът на Времето впряга си спря –

преварил зората, пред сивата порта.

На беден, изстрадал, отруден човек,

превърнал се в спомен от снимка в паспорта.

 

Мрачният странник, когото Смъртта

изпратила бе да изтръгне душата,

крачеше нервно край своите коне,

тефтера разгръщайки дата по дата.

 

Тогава, минути след първия лъч,

вратата на къщата тихо изскърца.

Палачът си рече: „Настъпи мигът!“

и смъртната примка от джоба издърпа.

 

Само че някакво дребно телце

там се показа – с невинна усмивка.

Пъхнало в пазви две детски ръце,

с поглед от чиста изкряща мъниста.

 

Нямаше време – кочияшът разбра:

редът се променяше, бе неизбежно.

Плю ядно в твърдата мъртва земя

и своята шапка нахлупи небрежно.

 

Човечето малко пристъпи напред –

и строполи се. Пред сивата порта.

А впрягът се мяркаше все по-далеч,

препускащ под слепия поглед на Бога.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Константин Дренски All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...