В утрото мъгливо,
в този мрачен ден,
така малко живот бе останал във мен.
Кога ли смъртта ще дойде при мен?!
Над гробище пусто със камък студен!
Ще гледаш безмълвен,
ще дириш слова в неживия вече мой поглед
и тихо ще рониш сълза след сълза,
ще питаш "Защо?", пак този поглед...
Но спомен едва ли ще има тогава
как аз и сърцето ми умряха в забрава!
Забрави ти всичко, забрави и мен!
Сега имаш само този поглед студен...
Луната безмълвна тъжи ли, тъжи
и плахи сълзи тя рони!
И гроба огрява, и тайно мълчи,
съня тя от теб ще прогони!
Защо ли ти беше всичко за мен!?
Защо ме отведе във мрака!?
Защо беше толкова тих и смутен?!
Та аз все още те чакам...
В пръстта ронлива нечии кости изгниват,
зловещо напомнят за някой оттам...
ти плахо поглеждаш,
страхуваш се само,
обгърнат си целия в плам!
Мечтаех за всичко,
мечтаех за теб,
в очите ми имаше онзи красив поглед...
Смъртта - тя е всичко
и пак мечтая за теб,
но уви, няма го вече тоз поглед...
Загубих се в мрака и лутам се аз!
Дали някой там ще ме стопли?!
Горещи ръце помилват ме с плам...
Смъртта тъй сладко омая ме
с ръцете си мили и злобни!!!
И всичко започва и свършва така,
че душата ми няма я вече
и куклата малка пролива сълза,
самотно е малкото мече...
Над гроба, затрупан с много цветя,
едно нещо исках да пише...
"Тя беше добра със всичко това,
отиде си с чест, без уплаха"
И още една... последна сълза се изтръгна от мъртвото вече сърце...
DIE FOR LOVE...
© Йоанна Маринова Todos los derechos reservados