Миг безкраен и секунда тишина,
недоумяващи погледи втренчени.
Поглеждаме нататък - светлина
и хиляди думи неизречени.

Настръхвам от болката и боли,
слънцето бавно зад облаците се скрива.
И тихо започва да вали,
за да смекчи болката, която ни убива.

Може пътищата ни да се пресекат,
утре, след седмица, след година.
Но може Бог и съдбата друго да отредят
и нашите пътища да се разминат.

Телефонът звъни, трябва да тръгвам,

това ни беше, може би, последния съвместен час.

И, приятели, никога не забравяйте, че съществува

в сърцето ми едно място и за вас!