Миг безкраен и секунда тишина,
недоумяващи погледи втренчени.
Поглеждаме нататък - светлина
и хиляди думи неизречени.
Настръхвам от болката и боли,
слънцето бавно зад облаците се скрива.
И тихо започва да вали,
за да смекчи болката, която ни убива.
Може пътищата ни да се пресекат,
утре, след седмица, след година.
Но може Бог и съдбата друго да отредят
и нашите пътища да се разминат.
Телефонът звъни, трябва да тръгвам,
това ни беше, може би, последния съвместен час.
И, приятели, никога не забравяйте, че съществува
в сърцето ми едно място и за вас!
© Петя Всички права запазени
Много силно и вълнуващо!