Поспри

Надежда има винаги да си отидеш.
Вятърът е твой.
Вятърът те чака.
Нима не чуваш?
Сред клоните бадемови
и под звездите в пламналите люляци,
буден и разцъфнал вятърът те вика.
Поспри.
Надежда има винади да си отидеш.

Ще мине вятъръа,
прегръщан от безброй дървета.
Сред звездите свеж и строен,
вятърът ще ме попита:
"Сънуваш ли,приятелю,илимечтаеш,
така блажено излегнат на тревата?"
Ще ме целуне по очите,
ще отмине.
Поспри.
Надежда има винаги да си отидеш.

нощта напуска гнездата,
клоните,
реките.
и ручеят-шивач,
дрехата й звездна избродира
с лекото си помолене.

...Гори в косите й росата.

Ах,поспри...поспри!
Нали...надежда има винаги да си отидеш?