Изгубен смисъл и избледняла надежда,
за всичко непростимо отново глава свежда.
Личат в очите искрици малки,
но това са само отблясъци от сълзите жалки.

 Празна алея, сама там стои,
но никой не спира , никой не вижда красотата в сивите очи.
Устните треперят и едва се процежда
 онова, което сърцето от много време нарежда.

Тя за милост не моли, тя съжаление не иска,
 изгубила всичко, в ръка още стиска
 онази малка частица щастие, за която копнее,
 сърцето, което не успя да завладее.

Ледена сълза по лицето се стича,
 а споменът като дете в полето тича,
 Над нея в небето звездите на минали мечти греят
и сякаш  красивите си песни ù пеят.

 Но далечни са, няма кой да я прегърне
и така малки са, няма кой копнежите отново да ù върне.
 Сама е там, сгушена в тъмнината красива,
 сама и уморена - глава отпуска, заспива.