Изпълни се светът с мръсна перушина,

по цялата земя търкалят се изскубнати пера,

прекършени криле, милиони са сега,

лишени са от свободата да летят.

Като нещастни птици с пречупени криле,

отчаяно се взираме в небосклона син,

дано да дойде скоро миг така желан,

в който пак в небесата ние да полетим.

Пленени от тъга и мрак сега са нашите души,

забравиха що радост и мечта е,

с прекършени криле по земния си път се влачим днес,

забравили, че нявга можехме да полетим.

Изстрадали сега са нашите сърца

от тягостните мисли и трудности безкрай.

Къде отиде светлината в нашия живот,

защо мъглата лепкава покрила е света?

Изчезва всеки ден човешкото в нас,

на власт страхът е вече по света,

дали ще оцелеем в бъдещите дни,

дали душите наши светлината ще огрее пак?

Борба за хляб, живот, изпълнен с тревоги,

това ли си докарахме от много ум?

Това ли бъдещето ни ще бъде,

изпълнено с мрачни дни и смърт духовна?

Дали пък лъч надежда пак ще видим ние,

и ще си спомним, че сме имали мечти,

или в блатото на бездуховността

ще продължаваме да газим,

обезкрилени, обезверени и сами?

Дали ще спомним си, че в този свят, освен парите,

храна и за душата трябва да творим,

за да запазим  човешкото достойнство

и този свят от пошлост да спасим?

Премазани, пречупени, прегазени от ежедневието трудно,

изгубили сме всякакво достойнство днес,

инстинктите сега на власт са в нас,

в борба да оцелеем в утрешния ден.

Единствено надеждата, че силата духовна

все нявга ще пробие мрака, крепи ни в този час,

че пак ще дойде ден, в който ще прозрем,

че преходно е материалното в този свят,

че гладни са душите наши за обич, доброта

и искрена човешка топлота.

Когато чисти са душите,

от светлина ще са облени нашите дни,

ще заздравеят на мечтите ни крилете

и волно пак ще полетим.

Дано събудим се

и крачка вън от мрака да направим,

дано най-после осъзнаем,

човечността е тази, що може да спаси света,

и само с доброта творят се чудесата,

с които да разтворим нашите криле

и полет в небесата на душите да дарим…