Прерязаните ми ръце

опитват да стигнат твоето твърдо черно сърце,

ала същност стигат само нагоре към безкрайното небе.

Кръвта потича надолу,

по-червена, тъмна, студена от преди,

проклятието ми пак ме набеди.

Веригите - оплетени в моите нозе,

а трънната корона пробожда бялото ми лице,

всичко живо ме кълне.

Катинарът - заключен между белите ми дробове,

а острият шип - все навътре в моето сърце.

Прегрешение доживотно,

да се чувствам толкова самотно.

Чакам бурята.. Да почисти пътя ми,

но всеки път забравям,

че изкуплението имам още дълги години да чакам.

Душата ми е ирония,

никой не разбира, че съм в агония,

а аз моя поробител дебна,

някой ден и от него да се оттегля.

С прерязаните ми ръце

достигам моето сърце

от моите гърди го изтръгвам

и от прегрешението ми доживотно

аз

    си

        тръгвам...