23 oct 2011, 18:34

Преоткриване

  Poesía
832 0 10

Аз някога живеех като птица.

Небето беше дом, а през нощта

във моите конопени зеници

се раждаше и беше любовта.

И някога бях силна като буря,

люлееща смълчаната гора,

изливаща се цялата върху ми,

кипеше във сърцето ми страстта.

И бях живот, а може би прокоба

за нечии поробени очи.

И бях мираж, и шепот и отрова,

магьосница с копринени коси.

А някога бях истинска и дива...

 

Каква съм днес, не знае и дъжда.

Опитвам се сега да се открия

в загадките на твоята душа.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Мариета Караджова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...