Вероято бе последният ни път,
когато мълчаливо се сбогувахме. 
Макар да бяхме плът във плът, 
душите ни отдавна се тъгуваха... 
Във делника и навика, притихнали, 
във мислите и в болката на спомена, 
започнахме наум да се усмихваме. 
За жалост самотата ни говореше. 
И раните започнаха да плачат. 
Ръцете ни безо́бично изстинаха. 
Ти помниш как в зорѝ до къснен здрач 
се влюбвахме по детски и завинаги?...
Разминахме се. Глупаво. Нарочно. 
Престъпно бе за гузната ни съвест. 
Една любов с вина не се започва, 
че свършва с осъдителна присъда! 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
10.07.2023