Превратности

10 jul 2009, 13:07

Poesía

704 0 2

Някъде, зад девет планини,

в девет пещери,

с девет ключа,

скрила бях от себе си дори

чувства и мечти,

под клетва люта.

И забравих.

Мислех за добро.

Времето лекува всички рани.

Станах като всички -

същество без душа

и със сърце от камък.

И закрачих.

Брей, че хубав свят,

черно-бял, а е така приятно.

Не поглеждам с тъга назад.

Студ сковава,

а за мен е лято.

Но съдбата

сякаш на инат върху пътя

ръбест камък сложи.

Спънах се.

С обида тропнах крак.

Бива ли така да се изложа?

И когато, стиснала устни,

аз посегнах

камъка да хвърля,

той погледна в моите очи,

длан протегна

и ключа ми върна.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.