Превратности
Някъде, зад девет планини,
в девет пещери,
с девет ключа,
скрила бях от себе си дори
чувства и мечти,
под клетва люта.
И забравих.
Мислех за добро.
Времето лекува всички рани.
Станах като всички -
същество без душа
и със сърце от камък.
И закрачих.
Брей, че хубав свят,
черно-бял, а е така приятно.
Не поглеждам с тъга назад.
Студ сковава,
а за мен е лято.
Но съдбата
сякаш на инат върху пътя
ръбест камък сложи.
Спънах се.
С обида тропнах крак.
Бива ли така да се изложа?
И когато, стиснала устни,
аз посегнах
камъка да хвърля,
той погледна в моите очи,
длан протегна
и ключа ми върна.
© Красимира Михайлова All rights reserved.
