Беше отдавна, в тъмното бях сам,
а от вълшебна приказка аз знам,
че самодиви бродят в нощи като тази –
безлунни и потайни.
И въпреки, пък може би и затова,
поех пътечка никому незнайна
към тъмното в усойната гора.
И я видях – така омайна,
вървеше тихо в меката трева.
Със всяка стъпка събуждаше цветя -
ярки, нощни – самодивска тайна.
След нея тръгнах,
но както аз захласнат я следях,
тя се обърна, дрехата й заискря,
звезди просветнаха в очите тъмни.
Тя затанцува бързо,
после внезапно изсветля,
изчезна – като сянка избледня.
И само дъхавите нощни цветове
стебла приведоха –
зашепнаха с магичните си гласове:
„След залез, когато вече всичко спи,
ще дойде тя – за нея се върни!”
И тръгнах аз, но дните си не помнех.
Да слезе слънцето копнеех,
от изгрев все го молех да залезе,
за нощите в потайната гора живеех.
Там всяка нощ в лятната трева,
една вълшебна самодива тъмнокоса
танцуваше за мен – красива, боса.
Така отлитна лятото,
гората есен позлати,
замлъкнаха цветята,
обориха глави.
Изчезна мойта самодива.
Посрещах изгревите там,
гората ставаше по-дива,
а аз все по-непоносимо сам.
Завиха бури,
заваляха дъждове,
треперех в ранни студове.
Изминаха безкрайни дни и нощи.
Не се отказвах –
аз можех да я чакам дълго още.
Но в нощ една необичайно тиха,
припука клонка, дърво изшумоля
и моята любима – нежна и омайна
пред мен застана,
в ръце понесла най-голямата си тайна –
една звезда – сърце на самодива
и дреха от коприна и от свила.
Погледна ме, в очите ѝ видях,
че любовта и нея бе открила.
- Не се уплаши - рече тя –
от зимните ми ветрове,
не те прогониха студените ми дъждове,
понесе лютите слани,
ако ме искаш – с мене остани!
И днес, след толкова лета и зими,
до старата гора живеем с нея,
под тая първата любов,
сърцата си на топло приютили.
© Еле-на Todos los derechos reservados