Приказка за една самодива

Беше отдавна, в тъмното бях сам, 

а от вълшебна приказка аз знам, 

че самодиви бродят в нощи като тази – 

безлунни и потайни.

И въпреки, пък може би и затова, 

поех пътечка никому незнайна 

към тъмното в усойната гора.

И я видях – така омайна, 

вървеше тихо в меката трева.

Със всяка стъпка събуждаше цветя - 

ярки, нощни – самодивска тайна.

След нея тръгнах, 

но както аз захласнат я следях, 

тя се обърна, дрехата й заискря,

звезди просветнаха в очите тъмни.

Тя затанцува бързо,

после внезапно изсветля,

изчезна – като сянка избледня.

И само дъхавите нощни цветове

стебла приведоха – 

зашепнаха с магичните си гласове:

„След залез, когато вече всичко спи, 

ще дойде тя – за нея се върни!”

И тръгнах аз, но дните си не помнех. 

Да слезе слънцето копнеех, 

от изгрев все го молех да залезе,

за нощите в потайната гора живеех.

Там всяка нощ в лятната трева,

една вълшебна самодива тъмнокоса

танцуваше за мен – красива, боса.

Така отлитна лятото, 

гората есен позлати,

замлъкнаха цветята, 

обориха глави.

Изчезна мойта самодива.

Посрещах изгревите там,

гората ставаше по-дива,

а аз все по-непоносимо сам.

Завиха бури, 

заваляха дъждове, 

треперех в ранни студове.

Изминаха безкрайни дни и нощи.

Не се отказвах – 

аз можех да я чакам дълго още.

Но в нощ една необичайно тиха,

припука клонка, дърво изшумоля

и моята любима – нежна и омайна

пред мен застана, 

в ръце понесла най-голямата си тайна – 

една звезда – сърце на самодива

и дреха от коприна и от свила.

Погледна ме, в очите ѝ видях,

че любовта и нея бе открила.

- Не се уплаши - рече тя – 

от зимните ми ветрове,

не те прогониха студените ми дъждове,

понесе лютите слани,

ако ме искаш – с мене остани!

И днес, след толкова лета и зими,

до старата гора живеем с нея,

под тая първата любов,

сърцата си на топло приютили.