Излишна съм.

От цветовите аромати ме изпиват.

Пеперуди.

Като росата сутрин.

Вечер алкохолни изпарения.

Път за бягство.

Към Луната.

И вечеринка на звездите, петък... вечер.

С черен костюм ще ме чака...

Някой...

в тиквата-каляска.

Часът ми при феята е за седем.

Дано не закъснее.

За звезда няма да изглеждам добре

без звездната си премяна

и кристалните пантофки. 

И днес ще си отиде,

само за да мога да се срещна с Утре.

Пък и нали утре пак ще съм с Днес...

Само Вчера така и не го запомних.

Или твърде бързо го забравих.

Не зная.

Не е без значение,

но и значение няма...

Слушам разни улици.

В музикална форма.

Нотите бягат в струни, клавиши и насилие...

Спрямо равновесното положение,

към което така много всеки и всичко се стреми.

Дали някой разбира?

А кой му обяснява, че да разбере?!

Наниз от чувства прави стих, наистина.

Но не хубав.

Не смислен.

Не разбран.

Пък и за какво да се разбира - дори тогава нищо не се знае.

Преживяното се разбира.

Така малко съм преживяла.

Така малко живея...

Ето така - като Спящата красавица.

Много приказки вкарах контекството.

Ето нещо напълно безмислено:

не вярвам в чудеса!

А аз всъщност вярвам.

Просто чудесата са единственото явление,

за което е нужна само вяра.

Как може да твърдиш,

че вярваш в нещо доказано?

Доказаното го знаеш.

Има и такива, за които последното не е вярно.

Глупаци.

А може би гении.

Уморена съм.

От тракане.

И от това, че съм излишна.

А и петък вечер ще е тежка...