Приказно
Излишна съм.
От цветовите аромати ме изпиват.
Пеперуди.
Като росата сутрин.
Вечер алкохолни изпарения.
Път за бягство.
Към Луната.
И вечеринка на звездите, петък... вечер.
С черен костюм ще ме чака...
Някой...
в тиквата-каляска.
Часът ми при феята е за седем.
Дано не закъснее.
За звезда няма да изглеждам добре
без звездната си премяна
и кристалните пантофки.
И днес ще си отиде,
само за да мога да се срещна с Утре.
Пък и нали утре пак ще съм с Днес...
Само Вчера така и не го запомних.
Или твърде бързо го забравих.
Не зная.
Не е без значение,
но и значение няма...
Слушам разни улици.
В музикална форма.
Нотите бягат в струни, клавиши и насилие...
Спрямо равновесното положение,
към което така много всеки и всичко се стреми.
Дали някой разбира?
А кой му обяснява, че да разбере?!
Наниз от чувства прави стих, наистина.
Но не хубав.
Не смислен.
Не разбран.
Пък и за какво да се разбира - дори тогава нищо не се знае.
Преживяното се разбира.
Така малко съм преживяла.
Така малко живея...
Ето така - като Спящата красавица.
Много приказки вкарах контекството.
Ето нещо напълно безмислено:
не вярвам в чудеса!
А аз всъщност вярвам.
Просто чудесата са единственото явление,
за което е нужна само вяра.
Как може да твърдиш,
че вярваш в нещо доказано?
Доказаното го знаеш.
Има и такива, за които последното не е вярно.
Глупаци.
А може би гении.
Уморена съм.
От тракане.
И от това, че съм излишна.
А и петък вечер ще е тежка...
© Джули All rights reserved.
Поздрави!
