23 dic 2004, 0:23

Примирие 

  Poesía
1060 0 0

Плачът на голямото стадо пак е утолен.
Всичките сме май подвластни на изкуствения ден.
Червило плътно за късмет във акта,
червило плътно пак след акта.....
Любовен егоизъм стъпва
пред очите на вярата.
Любовен егоизъм бяга
доволен след края.
А краят - все толкова далече,
скрит под топлото елече
на грозни, смели приказки,
лъжи, убийства и премислици...
Нашите очи заспиват
винаги целувани за сбогом
и сбогувани забравят всичко,
а чувството таи се в тях себично.
Стадото бяга само, огорчено,
тъпче и съсипва вече цъфнали рози, милувки.
Разплаква се лесно,
бяга от спомен за необуздани целувки.
Съсипали сме вече всичко.
Съсипано е нашето кресло,
ще се люлеем завинаги
обмислящи, отминали,
преминали през тези длани,
нанесли много тежки рани,
изцапани с червило,
изцапани с насилие,
със чувствата преминали
от любов в едно примирие...
И нека скачаме сега!
Скок-подскок по леден сняг.
Разликата няма да усетиме,
защото ТОЙ е сърцето ни,
а то вече отдавна не може да бие камбаните.
За последен ги удари
и дирижира ги в погребален марш.
Красив, но объркан,
без ноти, със чувство,
със край, но той пак се завръща.

© Ангел Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??