Пристан

28 ago 2011, 17:27

Poesía

487 0 3

Пристан

Здравей, Утро!

Дванайсет е.

Сричам.

В очите ми твойте седемнайсет кокичета;

чаша с кафе,

по-горчиво от

истина;

думи,

скитащи между мене и листа.

Не ме чакай. Недей.

Тъкмо хванах си вятър.

Ще го пусна към хълма

да лети с хвърчилата.

Ще поседна на облака, който кацнал е в клоните

и ще гледам децата как играят и гонят се.

Недей, Утро!

Не ме карай да бързам!

Остави ме да сричам...

Нека си бъда онова твое момиче.

Нека очите ми с цвета на пръстта

пристан да бъдат за мойта земя...

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.